За пореден път се чудя защо хората трябва да работят в почивните дни... Дори небето е доста сърдито днес...Тихо е. Един ден само аз,сърцето и мислите ми... хехе..не бяхме оставали насаме скоро. 
Как ми се кара колело...в Борисовата. Вчера просто се качих и карах,не знаех къде отивам,но и не бе чак толкова важно. Лятото свърши. Идват интересни дни, нови дни...
Мисля че тази зима ще е студена вече и ще мога да карам кънки на лед на спокойствие...Слънчо няма да се смее толкова,а снежинките ще правят компания на ръцете ми по-често.
Последните  дни ходя "боса" /с чехли все още/- сигурно, за да запазя лятото по-дълго при мене. Уви-дъждът все по-силно навлиза в дните ми. Онзи ден се смяхме с един приятел от театъра -той каза "Колко обичам да вали,но не върху мене " :) . Сетих се за думите ,които бях прочела преди няколко седмици, докато търсех нещо в интернет заради Цвети - "Някой хора вървят под дъжда ,а други-просто се мокрят"...
Аз ли? Аз обичам да вървя под дъжда....да усещам капчиците върху ми. Ходи ми се на Витоша-като преди близо две недели, когато с приятели се гонехме из гората под небесните сълзи...колко прекрасен бе шумът на водата,смехът на близките, топлинката на Цвети ,когато ме погледнеше...
Как ми е мъчно вече и искам да ги гушна много силно всичките-Цвети,Теди,Криси...и Вики... Ех...
Вчера се прибрах за малко, мама ми направи пържени картофки със сирене ... колко сладко е да си до мама. Седяхме в стаята двете и просото...бяхме там...  За нищо на света не искам да съм далече... от ТУК...