Мирише ми на дъжд в това топло време /от снощи/. Дали ще дойде от небето или от сърцето ми още не е ясно. Често човек среща хора, които го карат да се чувства значим...и при това без да те познават дори.  В последните 24 часа размишлявах за пътечките, които животът ни предоставя...доста често ей така изведнъж... Никога не съм обичала реските промени /карат ме да се чувствам несигурна и слаба-от това, че не зная какво да правя/.
Днес ходих на работа с Розичка, оставих я при татко, а те ми я бяха напрашили цялата там :( Стана ми толкова мъчно, ето защо реших, че една разходка ще ни се отрази добре. Слънчо се опитваше да ни подскаже ,че трябва да се скрием някъде на сенчица, но ние искаме да отидем на едно вълшебно местенце- зелено и много красиво- в Борисовата градина. Разминавахме се с хора-весели и тъжни,всякакви... Чувствах се толкова хубаво...Когато съм с Розичка,душата ми е така лека и свободна...няма нищо друго -само аз,слънцето и колелото... Като на някаква друга планета...
Минавахме улици,коли...докато не стигнахме в градинката. Дръвчетата образуваха приказни шапчици над главите ни... Тихо...Спокойно...Всички се бяха скрили някъде, светът бе пуст в този час... Спряхме до една пейка, скрита в тревата и просто гледахме... Събух се и походих "боса в парка" , както аз обичам...отново сама.
 В тези мигове аз и земята носихме една душа...