Днешният ден бе така нежелан от мен в последните няколко седмици. Сърцето ми се затваряше и не разбираше защо не иска душата ми този миг да идва. Изминалата нощ бе жестока. Бях неспокойна и доста не аз.
Не исках да отварям очи тази сутрин ,за да не минават минутите..
Но те минаваха... и бяха толкова прекрасни и изпълнени с нови преживявания.
Сутринта ми се обади секретарката на зам.-ректора, за да ми каже, че датата за повишителния ми е на 12.02.2008 /т.е. идният вторник/. Подадох молба в училище и се качих до библиотеката ,където успях да си взема една от новите книжки, които бяха донесли наскоро.После...тъй като ще ходя на повишителен и се нуждая от допълнителна литература , се изгубих в Ректората, търсейки библиотеката на Философския факултел...Бе едно дълго лутане из коридорите...където подарих толкова много усмивки, за да открия търсеното място.. И успях- библиотеката на Философския факултет ,заедно с тази на Историческия ,се намира в мазето :) в Южното крило... Това е едно прекрасно място, в което оставих сърцето си. Всички бяха така любезни и мили...
По пътя към театъра срещнах Деси ..хехе, колко много време бе минало от последния път, когато дойде да ни види ... Разменихме телефони и мнооого се смяхме. Стана ми толкова хубаво.
В театъра отново съзнах, че не парите са тези, заради който ходя всяка вечер. Толкова приказно е всичко там. Отново усещах онова вълшебно чувство, което ме спохождаше само там и ми даваше толкова много сила.
Всички ....и аз. Бях забравила какво е да си част от цяло.
Веселите неща бяха разсеяли страхът ми от настъпващата среща. Бях спокойна и отново аз.
Когато мигът настъпи... усещах само как се движа малко над земята и никой и нищо не можеше да бъде повече... Това, което видях, бе потвърждение на онзи сън, Днес четох, че в определени моменти разумът спира за почивка...тогава,какво усети сърцето ти като първо трептене,то е...независимо колко абсурдно изглежда. Интоицията ми напоследък е толкова силна,  че няма нещо, което да ме изненада в случващите се неща. Сякаш всичко е подредено... и аз само наблюдавам от страни.
Към вкъщи мислите ми се пилееха навсякъде. Лекият вятър отново напомни за себе си, а в маршрутката за пореден път се возих с онзи господин с бялото яке, с който всяка вечер пътищата ни се пресичат. Бяха нужни само двете ни усмивки, за да разбера...
"Хей,ти отново си тук" :)
Колко весело е да пътуваш тихо с познат без име.