Колко прекрасен ден наистина... Вчера  имахме "Чуждестранна литература за деца"... помислих си ,че часовете ще са като преди две години,когато госпожата ни разказваше приказки и ние се смеехме... сега само госпожата се смееше ,а ние се опитвахме да я слушаме...беше скучна...а аз бях нервна. Така ми се караше колело...Лили пита какво ми е ,но аз не знаех... Накрая след като запознах преподавателката с познанията си за съвременната литература за деца в България ;) ,тя взе че ме попита "Как се казваш? " и на мене ми стана мило :) От колко време не ми бяха задавали този въпрос ... Никога не съм държала на някое има /най -малко на моето/ ...
После толкова много смях -и ние, и тя... 
"Хайде, казва- вие да си изберете тема и да ми говорите на изпита " . И ние :) така весели вече и грейнали се смеем с очички... един щял за Андерсен да говори,друг за Хари /Потър де :) /... а аз само това чаках да каже... "За Мечо ,разбира се "-мислех си ,смеейки се:) И така .... хубаво ми стана... другите питаха объркани и щастливи... а аз стоях сякаш извън тялото си  и гледах всичко отстрани... 
После към градинката пред Народния театър... имах толкова време преди работа ... Колко цветно е всичко...Ммм... беше тихичко до фонтаните -само водичката и вятъра...Седнах на пейката и уж зачетох учебника за изпита /от днеска/... но мислите ми се въртяха околко това... какво ще е първото представление в театъра ... хаха ... и любопитно поглеждах към него...
След половин час игра с вятъра крачетата ми бяха замръзнали, ръчичките -студени... Изведнъж всичко бе спрело да се движи -дори времето... Светът бе застинал и улавяше мига... Слънчо и той се опитваше да се включи,но не... Вече е студено... 
От няколко дни се опитвам да си намеря любимото червено якенце,но не успявам... Хаха... но не ми трябва толкова... така ме топли една мисъл -
1 октомври ... 
аз, 
моето /не/любимо сако...
стълбите... 
и всички заедно...